Поезия

[fred]

И пак Иван Методиев:

Щом

Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило —
ни дом, ни майка, ни родина.
И кой ли ще те приюти?

Така ще бродиш по земята,
от всичко живо прокълнат...
На камъка ще бъдеш брат.
Ще зъзнеш вечно пред вратата.

И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос —
какъв е този странен гост?
Не е човек. Не е животно.

В очите — кучешка тъга.
На челото — луна двурога.
Без цвят, без мирис, като бога
безформен ще си отсега.

Ще се превърнеш в бавна течност —
дъждец по хладните листа.
И със разчекнати уста,
от червея ще просиш нежност.

[pe60]

Бялата лястовица

Спри - моя лястовице бяла,в моите дълги дни.
Ти - нали от всичко правиш чудеса.
Но до днес не те видях,а вярвах..вярвах в теб.
Не,не се плаши от моите ръце.

Спри до мене своя полет - спри,
дето и да си,в този хубав свят
Питах всички,своя сън дори -
има ли една птица в северен цвят.

Ти ела - донеси ми само щастие.
Разпилей над земята - радоста.
Ти ела - направи ми дните ласкави.
В тъжен миг - оживявай с любовта.

Ти донасяш - хубав топъл ден,
в душата ми,както в свое гнездо.
И в синевата чезнеш - без мен,
но оставяш пак смисъл в моя живот.

Димитър Ценов

[fred]

****
Франсоа Вийон

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял -
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език -
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.


Превод от френски: Васил Сотиров

[fade]

[fred]

Е тука спретнах едно малко цикълче от три различни автора, писани в различни години


Не сме народ
Автор П.Р.Славейков

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875


**************************
Атанас Стоянов
РАЗСЪМВАНЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ

Какъв мъглив, какъв навъсен ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
* и във самия мен! * сега настава.

О, не: не казвам, че живяхме в мрак,
в очакване * като на пуста гара:
ний всички бяхме във самия влак
и този влак летеше с пълна пара.

Огледай пак загърбения път,
проточил се зад тебе и зад мене:
началото е някъде отвъд,
а стига ли се чак дотук с пълзене?

Затуй просветва ноемврийски злак
и весел ноемврийски дъжд ни кваси:
Ний бяхме във един и същи влак,
ала за жалост * във различни класи.

Не обвинявам никого от нас.
Ала и никого не оправдавам.
Зарад пропуснатия шанс. И час.
Пресвята клетва. И завет забравен.

Какъв очакван и изстрадан ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен
* и във самия мен! * сега настава.

10 ноември 1989

************************************

Георги Тончев
ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Валяха дъждове и беше пролет,
валяха денем и валяха нощем.
Самотни бяха мокрите тополи,
и спираше, и пак валеше още...

Градината остана също мрачна,
неподредена след смъртта на мама,
и аз стоях във бурена вторачен,
видял, че нейните цветя ги няма.

Единствена между листата грозни,
зелена и нестоплена отгоре,
забравена, красива пъпка розова,
пред мене бавно цяла се разтвори.

[fred]

Пол Елюар
Обичам те-превод неизвестен

Нощта не трае никога без край -
а има – щом като го казвам,
и щом като го потвърждавам -
в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

[fred]

Пол Верлен
Редят се белите огради


Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.

Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.

В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.

С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечни
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.


Превод: Кирил Кадийски

[Ранобудниче]

...И САМО НОЩЕМ...


...И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!

Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.

Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.

Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.

...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите

И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.

И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.

31.Х.1992 г.
Дамян Дамянов

[fred]

E, най - сетне и от теб нещо тука-а добре дошла, отново

Аз ще пусна едно стихотворение, което ми хареса, най вече с посланието си, иначе мрачно, но вярно:


ЯСЕН ВЕДРИН


ЦВЕТЯТА В МОГИЛИНО
(Изоставените деца на България)

Могила със прекършени цветя,
обречени на смърт във нищетата.
Не знаят те какво е пролетта,
и цвят дори си нямат във листата.

Мечтаят тъжно. С восъчен копнеж
за някой светъл парк или градина.
Но вместо чиста радост и цъфтеж,
виси над тях зловеща гилотина.

И няма кой цветята да съзре.
Да скъса всяка тяхна диагноза.
Те рози са. Но как ли ще умре
дори едничка нецъфтяла роза?

Цветя са те, поникнали на гроб,
във който гният съвести фалшиви.
И няма кмет, ни даскал, нито поп,
та да оплачат времената диви.

Цветя са те, маркирани за брак.
И тежест - на тълпите неугледна.
Могилата е страшният им мрак.
По право - спирка първа и последна.

Така сълзи в очите ми скръбта,
че няма смях и слънце за сърцата...
Могила със прекършени цветя,
обречени на смърт във нищетата.

[fred]

Час за среща
Пол Верлен

Превод: Кирил Кадийски

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините…
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.

[pe60]

Вчера имахме среща няколко приятели /другари/от казармата.
Спомените от преди двадесет и пет години,не бяха избледнели - само ние леко поостарели.
Та тази среща ме пресети,за това прекрасно стихотворение,което реших да споделя:


Момчето тръгна на война

Валеше дъжд необуздан-
три дни валеше.
Момчето тръгна на война-
спокойно беше.
Блестеше голата глава,
и зад портала-
сля се с другите глави-
щом чу сигнала.

А ние в новата кола-
на сухо скрити,
си бършехме от този дъжд-
с ръце очите.
Валеше дъжд,като в потоп-
на струи тънки,
и още топлият вързоп-
от мокри дънки.

А мирен беше този ден,
мирен - почти безличен,
и не война,а мъжки дълг-
дълг логичен.

Но с внезапна светлина,
в нас проблесна-
опасна истина,до днес неясна.
Приижда новият потоп-
на зли талази,
а момчето ли,ще ни спаси-
ще ни опази.

Напред,към бялата черта-
колона тясна.
Момчето скри се зад чертата-
и порасна.
А ние гледахме натам-
и все мълчахме,
а после тръгнахме назад-
и остаряхме

Недялко Йорданов

[Ранобудниче]

НЕ И МИЛОСТ!

Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира...
Бях хиляда пъти Жулиета.
Само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал...
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.

Камелия Кондова

[Кайо]

One Caress

Well I'm down on my knees again
And I pray to the only one
Who has the strength
To bear the pain
To forgive all the things that I've done
Oh GirlLead me into your darkness
When this world is trying it's hardest
To leave me unimpressed
Just one caress
From you and I'm blessed
When you think you've tried every road
Every avenue
Take one more look
At what you found old
And in it you'll find something new
I'm shying from the lightI always loved the night
And now you offer me eternal darkness
I have to believe that sin
Can make a better man
It's the mood that I am in
That left us back where we began

---------- Post added at 23:05 ---------- Previous post was at 22:49 ----------

Body and Soul

All your hidden faces
Your seven veils unfold
Give me forbidden places
All your tales untold
Give me ever and always
Ever and always
Body and soul
Heaven and hope eternal
Over your heart of gold

Sun and sunset
Burning in the flame you hold
Ever and always
Give me ever and always
Body and soul

Yesterday
Today
Tomorrow
Body and soul

Give me ever the years you wept inside when cold
*All the sins and secrets never cried
All the dreams you kept and the tears you sold
Give me
Give me ever and always
Ever and always
Body and soul

[pe60]

Този свят

Светове и Богове -
пак ни правят врагове
И с несбъдната мечта -
за любов и доброта
отминава - век след век.

Нека зло и тъмнина-
да стопим в нас сега.
Още със слънчевия диск,
още със земният ни риск-
ориста ни е една.

Този свят,защо делим,
той за всички е един.
Брат за мене ти бъди-
няма време за вражди,
в живота - кратък миг

Ако ти си в беда-
запомни една врата,
те очаква,като брат-
с дума нежна и добра
и с хляб и сол в ръка.

[fred]

Уилям Шекспир
Сонет 130


Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.

Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.

Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.